СУ "Емилиян Станев" - В. Търново

Добре дошли на нашия сайт!


   Да се разговаря с децата е истинско изкуство, което има свои правила и смисъл. Децата рядко проявяват наивност, когато общуват. Често посланията им са кодирани и трябва да ги разшифроваме, за да ги разберем.
Родителите се ядосват на разговорите си с децата, защото те често не водят до никъде. Родители, които се стремят думите им да бъдат убедителни, скоро разбират колко много сили им коства това. Децата се съпротивляват на разговорите с родителите си. Те негодуват, когато ги поучават, одумват и критикуват. Чувстват, че родителите говорят прекалено много и им ”губят времето”.
   Всеки внимателен наблюдател, дочул разговор между дете и родител, ще установи с изненада колко малко едната страна слуша другата. Диалогът звучи като два монолога, първият от които съдържа упреци и наставления, а вторият - опровержения и молби. Трагедията от подобно “общуване” произтича не от липсата на любов, а от липсата на уважение; не от липсата на интелигентност, а от липсата на умения. Всекидневният ни език е недостатъчен за смисленото общуване с децата. Истинското докосване до тях, както и преодоляването на родителското неудовлетворение са възможни при нов тип отношения с децата, включващ нов начин за разговор с тях. В тази връзка М. Пек формулира пет начина за слушане на детското говорене. Този процес е различен в зависимост от възрастта на децата:

  • Най-лекият начин да се справим с непрекъснатото бърборене на децата е като им забраним да говорят.

  • Вторият начин е да позволим дърдоренето, но просто да не го слушаме.

  • Третият начин е да се правим, че слушаме, като наред с това продължаваме да вършим това, с което сме се захванали, демонстрирайки внимание с инцидентни и не винаги подходящи “ъ-хъ” или “добре, добре”.

  • Четвъртият начин е селективното слушане. Чуваме само това, което ни е удобно, а в останалите случаи постъпваме по третия начин.

  • Петият и последен начин е, когато слушаме децата си, като им отделяме пълно внимание, претегляме всяка тяхна дума и вникваме в смисъла й.

   Защо трябва да слушаме децата:

1. Желанието да го направим е най-доброто доказателство за нашето уважение към него.
2. Колкото по-значими се чувстват те, толкова повече ще започнат да говорят за неща с действителна стойност.
3. Колкото повече слушаме детето си, толкова по-добре ще разберем, че в детското бръщолевене има много важни послания към нас.
4. Колкото по-добре опознаем детето си, толкова по-точно ще знаем какво му е нужно.
5. Колкото повече детето чувства, че го ценим, с толкова по-голямо уважение ще ни отвръща. 

   НОВИЯТ КОД ЗА ОБЩУВАНЕ С ДЕЦАТА се основава на уважението и умението. Той изисква:

  • Разменените реплики да не накърняват както детското, така и родителското самоуважение.

  • Изказванията, изразяващи разбиране, да предхождат изказванията, съдържащи съвети или наставления.

   Девет годишният Ерик се връща ядосан вкъщи. Неговият клас е трябвало да бъде на излет, но навън вали. Майка му решава да се възползва от новия подход, въздържайки се от такива клишета като: “Безполезно е да се плаче за провалени заради лошо време излети”, “Предстоят ви и други дни за излети”, “Не аз докарах дъжда, нали, тогава защо се сърдиш на мен?”, които в миналото само са влошавали нещата.
Тя разсъждава: “Синът ми силно преживява пропуснатия излет. Разочарован е. Споделя разочарованието си с мен, като ми показва гнева си. Той има право на подобни чувства. Ще му помогна най-добре, като проявя разбиране и уважение към онова, което изпитва.” А на Ерик казва: 
Майката: Изглеждаш много разочарован.
Ерик: Да!
Майката: Много искаше да отидеш на този излет, нали?
Ерик: Наистина исках. 
Майката: Беше си приготвил вече всичко, когато започна проклетия дъжд.
Ерик: Да, точно така беше.
Следва миг мълчание, а после Ерик добавя: “Е, нищо, ще има и други дни.” Ядът му сякаш се е изпарил и той е твърде дружелюбен през целия следобед.

   Какво е особеното в този подход и кои са благотворните му компоненти? Детето не е в състояние да слуша никого, когато е обзето от силни емоции. То не може да приеме съвета, утехата или уместен укор. То иска ние да го разберем. Иска да разберем какво става в душата му в този момент. Иска да бъде разбрано, без да е необходимо да ни съобщава изцяло какво изпитва. Това е игра, в която то разкрива само малка част от преживяванията си, която ни е нужна, за да се досетим за останалото. Силните детски преживявания няма да се притъпят, ако кажем: ”Не е хубаво да изпитваш такива чувства” или ако се опитаме да убедим детето, че то няма основание да се чувства по този начин. Отпъждайки силните емоции, не можем да избягаме от тях. Те губят от истинската си сила и острота само когато събеседникът ги приеме с разбиране и съчувствие.

   Х. Гинът формулира и следните правила за водене на разговор:
От случката към отношението. Когато детето разказва или разпитва за някаква случка, често е по-добре да се реагира не на случката, а на стоящото зад нея отношение. 
От случката към чувствата. Когато детето разказва за някаква случка, полезно е понякога да реагираме не на самата случка, а на предизвиканите от нея чувства.
Когато детето се върне у дома с куп оплаквания от свои приятели или учители, или изобщо от живота си, най-добре е да откликнем на тона на неговите чувства, вместо да се опитваме да уточняваме фактите или да разследваме произшествието. 
От общото към специфичното. Често, когато детето направи някакво изказване за себе си, желателно е да му отговорим не със съгласие или несъгласие, а с подробности, които да изразяват надминаващо очакванията му за разбиране.
  

   Добър родител, както и добър учител е този, който се стреми все по-малко да се налага на децата. Той намира удовлетворение в такива взаимоотношения, които подтикват децата сами да правят своя избор и да използват собствените си възможности. В разговорите си с детето можем съзнателно да употребяваме фрази, които разкриват доверието ни в способността му да взема разумни решения само. Така, когато отговорът на детската молба е “да”, можем да го изразим с думи, които съвсем умишлено поощряват детската самостоятелност. Ето няколко начина, по които можем да кажем “да”:

  • “Щом искаш.”

  • “Ако това наистина ти харесва.”

  • “Решавай самичък.”

  • “Това изцяло зависи от теб.”

  • “Каквото и да решиш, ще бъде добре за мен.”

  • “Това е твоя работа.”

   Нашето “да” може да е приятно за детето, но другите изказвания му носят допълнителното задоволство от самостоятелното вземане на решения, както и насладата от това, че му се доверяваме. Обидните епитети никога не бива да се използват срещу деца, особено от родители, близки или учители. Когато някой каже: ”Това е един грозен стол.”, на самия стол нищо не му става. Той не е нито оскърбен, нито смутен. Столът си е такъв, какъвто е, независимо от прикаченото му прилагателно. Когато обаче едно дете бъде наречено “глупаво”, ”непохватно” или “смешно”, нещо наистина става с него. Реагират тялото и душата му - с негодувание, с яд, с омраза; с фантазии за отмъщение; с вина за тези фантазии, както и с произтичаща от вината тревога. Не са рядкост и нежелано поведение или симптоми (напикаване, гризане на нокти, кашлица, кожни обриви и др.). Накратко, създава се цяла верига от реакции, която прави и детето, и родителите му нещастни.

   Когато кажат на детето, че е тромаво, то може отначало да отвърне: ”Не, не съм тромав!” в повечето случаи обаче то вярва на възрастните и започва да се мисли за непохватно същество. Щом се случи да изпусне нещо, да се спъне или да падне, може да си каже: ”Толкова съм недодялан.” Възможно е по-нататък да избягва ситуациите, изискващи сръчност, защото е убедено, че е прекалено непохватно, за да се справи с тях. Когато родителите и учителите многократно повтарят на детето, че е глупаво, то започва да им вярва и да се мисли за глупак. Вследствие на това се отказва от интелектуални усилия, чувствайки, че като се избягва споровете и съревнованието, ще избегне и присмеха. Безопасността му зависи от това, да не прави опити. Мото на живота му става максимата:”Ако не пробвам, няма да се проваля.”

   Как да общуваме с децата си?

   Ти си най-важното нещо в живота ни... Най-лошите и най-хубавите изрази, които можете да кажете на детето си. С погрешни думи изаплахи родителите могат да оформят децата си отрицателно за целия им живот.

   Най - красивите изрази:

Ти си най-важното нещо в живота. За детето това е най-хубавото нещо, което можете да му кажете, че то е център на внимание във вашия живот.

Ти го направи толкова добре. Когато хвалите детето си за нещо, което то е направило, тогава вие го подтиквате към самостоятелни инициативи и доверие в самото него.

Поплачи си. Когато детето ви плаче или се страхува, оставете го да се наплаче. Не го притискайте, а му позволете да отреагира по собствен начин личните си преживявания. Така то се научава да владее чувствата си.

Човек винаги може да сгреши.Убедете детето си, че от грешките може да се научи нещо.

Направи това, което ти се иска. Оставете детето си да прави това което иска, не планирайте всяка негова свободна минута.

Обичам те такова, каквото си. Така вие създавате чувство у детето на сигурност и признание.

Обичам те. Това е най-хубавото изречение, което изобщо може да се каже на едно дете.

   ИЗБЯГВАЙТЕ: Най-лошите изрази: 

Ти си толкова тъп. Който непрекъснато казва на детето си, че е тъпо, когато прави нещо погрешно, не бива да се учудва, когато и детето накрая почва да вярва, че всичко, което върши, е погрешно. Често пъти тези деца са лоши ученици и не са обичани от съучениците си.

Защо не си като... Вземи пример от брат си или сестра си. Защо не можеш да бъдеш като тях. Тези думи никога не могат да бъдат разбрани като комплимент. Така вие отнемате на детето си неговата индивидуалност.

Понякога ми се иска изобщо да не съм раждала деца. Така си мислят родителите, но не бива никога да го казват на децата си. Това е най-лошото отблъскване на детето и то предпочита никога да не е било родено.

От колко много неща се лиших заради теб. Едно изречение, което предизвиква у децата гняв и чувство за вина. Вие искате детето да разбере, че то е виновно за това, че животът ви е протекъл не както сте искали. Как да реагира то? Да напусне дома ли?

Ти си лъжец, ти си крадец. Повечето от децата лъжат и крадат. Разликата между право и забрана му става по-късно ясна с опита и възпитанието. Обяснете на детето си, че да лъжеш и да крадеш не е редно, но говорете за поведението, а не обиждайте детето.

Възрастните винаги са прави. Научете детето да има респект от другите хора, но не искайте сляпо послушание спрямо възрастните, за да не тръгне то един ден със съвсем непознати хора.

Чакай само да се върне баща ти. Тази закана може да доведе до това, че детето ви цял ден да изпитва страх от срещата с баща си, който дори може да се превърне в омраза. Проблемите между детето и майката трябва да се решават между тях, не бива да се прехвърлят към другия партньор.

Галерия специалности